История на заболяването

Първо да се представим, та и ония читатели, които не ни познават, да разберат за какво ще става на въпрос, както казват интелигентните българи…
Беше март 2002 г., когато за пръв път чух камбаните на "Александър Невски". В смисъл, че ги чух да бият в главата ми, иначе ги бях чувал и преди това. Нещо не ми понесе преходът…
Тогава работех в СУ-то срещу 4-ти километър… И бях доволен един вид. Кефех се, даже сентенция за академичната евдемония си измислих: "Роди ме мамо с късмет, па ме хвърли в Софийски университет"…Наоколо само млади хора, студенти, еле пък студентки, кафенце, лафче… Работа - колкото обичаш. Никакви механизми на икономическа или некоя друга принуда. И бъдещето ясно за десетилетия напред - първо асистент, после - на 40 г. (ако не те мързи хептен много) - доцент, на 50 - професор, на 60 - може и ведомствено жилище да получиш… И никога не съм си лягал, без да си чистя зъбите с кибритена клечица (метафора, с която З. Стоянов обикновено бележи блаженето) … Ама на, дойде промяната… И тя донесе бая глад в академичните среди. Личният ми животомер се закова някъде около нулата с тенденции още да клима надолу. Не беше време за наука. Турците викат, че за да твориш трябва да ти е малко гладно и малко студено. Ама малко. Ама не беше малко. И се проточи… Студ и глад, Луканова зима, после Виденова… Разклати ми се тъй да се каже нервната система. "Шест шилинга на седмица не могат да държат душата и тялото здраво споени."(Дж. Дж.)
Не могат.
Сега често ходя срещу старата си служба. Д-р Иванов много ми помага да осмисля новата действителност… Вика, че не съм бил рядък случай. Всеки четвърти българин страдал от депресия. (Какъв карък съм, а? Точно аз да се случа четвърти!?) А отделно 8% от хората са получавали едно или повече панически разстройства. Ама, вика докторът, се лекувало успешно с т. нар. селективни инхибитори на серотониновия транспорт, каквото и да означава това…
Както и да е, дадох си сметка, че раздвоената ми образност вече не е подходяща за чистата наука и минах към по-леките жанрове. Така да се каже, напуснах "бранша на мислителите"… Отдадох се на дращене по вестниците. По-добре е, отколкото да работиш…
От 2002 до края на 2006 г. Тони Филипов, д-р, се изявяваше на страниците на в. "Монитор". Да не се хвалим сами, ама търсеха ни хората, четяха ни, търпяха ни поне. Но и това свърши и по-добре. Нещо му стана на Началника…
По-интелигентните и по-висококултурните от вас сигурно са чели "Протестантската етика и духът на капитализма" на Макс Вебер. Да я забравят! На момента! Туй е само исторически референтна тема. Нищо подобно не съдържа духът на капитализма на наша почва. Блъсков специално, объркал беше понятията кардинално. Някак си не му беше достатъчно да си заработиш парите, трябваше да си ги изстрадаш. Общо взето получаваше се нещо като при оня московски житар Сорокин, който плащал на хората си по десет рубли свръх заплатата, срещу което си уговарял позволение да ги бие, когато кипне. Само че, за разлика от Сорокин, Началството реши, че може и без десеттях рубли… Ма не може!
Изобщо, както би казал класикът, стопроцентова гримаса на социализма…
Е, в нашия случай до бой чак не се е стигало, но като крайно се наложи да търсим ново пасище, казано в стила на поетическите метафори. Ометохме се малко преди да ни сложат и такса вход, дет' каза Дилянка… И стана то великото преселение на журналистите от "Монитор" към „Експрес”…
Та за Началника де… Още нещо има. Много трудно се работи с Господ бе, господа! Той (и само той) знае всичко и може всичко. Направо четвъртата ипостаса - Отца и Сина, и Светия дух, и Негово Превъзходителство Петьо Блъсков… И никак не е лесно ти като си простосмъртен, което гледано отгоре сигурно изглежда прост и смъртен… Некогаш, ако ни остане малко време, ще напишем едно евангелие (гностическо), та да се помни, че Той пак е идвал…
Карай, било що било… Карез няма да гоним.
Ние лично лошо не сме видели. Свобода имахме да си пишем каквото мислим. Въпросът е за четвъртото ниво на нуждата според Маслоу - уважението, признанието, почитта. (Казано с езика на Платон, човек има нужда да му се почеше и thimos-а.)
Па кат нема - нема. Свят широк.
Некожлко думи за нашето верою. Ако го имаме, де!
На първо място ние се стараем да ви правим удоволствие. Нашите писания да бъдат за вас, тъй да се каже, най-голямото удоволствие, което можете да си доставите облечени…
Обещаваме, че ще ви съобщаваме истината, но не в хомеопатични дози, а цялата истина, в лечебни количества. Разбира се, доколкото я узнаваме. И ще я излагаме тази истина в дисфемистичен дискурс. (Ако някой се насере, ние ще кажем: "Петров се насра!", а няма да го усукваме като интелектуалци… Вервайте ни, правили сме го…)
Т.е., искаме да ви предупредим, че може би езикът ни не винаги ще бъде образец за изискана словесност, но, не забравяйте, че и предметът ни е особен - простотията наша всенародна… Смятам, че ще свикнете. "Не от псувни ще загине светът, а от полицейски списатели…" (З. Стоянов)
Зошченко викаше: Професията на сатирика е всъщност доста груба, креслива и не твърде симпатична. Непрекъснато се налага да говориш на околните някакви остроти, някакви груби думи - "тъпаци", "обесници", "подлизурки", "драки" и така нататък."
И ние, без разбира се да се смятаме още за сатирик, винаги тъй сме постъпвали с оглед на длъжностната си характеристика. Като гледаме назад, политик ненапсуван не сме оставили…
Като казвам цялата истина, нали си знаете, че хептен цялата не може. Не бива да очаквате от нас чак да си ритаме трудовата книжка…
Всеки има право на убеждения, но и на некой лев отгоре. Защото учените намериха формулата на щастието и в нея убежденията хич даже и не са споменати: P+(5E)+(3H). Където P са лични качества; E - пари; H - чувство за хумор.
Скивате ли, много чувство за хумор се иска, за да се постигне щастието при средни способности и минимални средства…
Декларираме, та да се знае, че наша милост имаме лошо отношение към българския политически истаблишмент. Много крадат, бе! Много! Както сме казвали, на българските политици задниците им са като кратера на Тонгуския метеорит. Да има как света ще налапат… Та за туй ги не любим и тачим.
Доктор Иванов вика, че съм бил хванал маймунския синдром. Нали знаете, като стои маймуната под дървото и като гледа нагоре, вижда само задници. И ние тъй.
Ние много сме размишлявали по темата и мислим, че открихме защо българските политици така бързо се изчанчват. На българския политик служебната му кола е десет пъти по-добра от личната (на входа на политиката, де, щото след това нещата се обръщат), а любовницата - три пъти по-млада и хубава от жена му. Роден е в прованса, но пъпът му е хвърлен в София. Сега, като е в голямата политика, по-често го черпят, докато преди и той трябваше да се бърка. Сега му дават всичко, което му принадлежи по право, а по-рано, макар че пак му е принадлежало, не са му го давали. Е такива дребни неща, ама те правят човека политик.
Много е лошо, когато на един народ всичко му е първо поколение: и интелектуалците първо поколение, и политиците, и дипломатите... И ние самите сме първо поколение народ, дето се вика, щото до вчера бяхме поданици… Всеки идва, отрича, руши и се обявява за началото, защото няма на какво да е продължението. Може би второто поколение, третото… Може би.
Все пак и от нас зависи, де! Вече сме в ЕС. И, слава на Бога, българин да се наричам, втора радост е за мене. Щото първата е европеец...
Та това вкратце е нашата програма. Ако искате да научите повече, на пазара е втората ни книга "Из делниците на един луд", в която нашироко сме описали времето на царското управление чак до идването на социалистите-утописти на власт. (Ама тия верно яко утопват каквото е останало в държавната паница!)
Като автор-популист, ние често застъпваме позиции, които може би изглеждат неприемливи в Института за пазарна икономика. Особено, може би, са неприемливи идеите ни по отношение на третата и последна възраст. Но какво да се прави, пенсиите са наша слабост.
Ало, пенсиите? Какво става във вашия анклав, бе?
Ей, престанете да смучете като смоци алкохолните напитки, вземете щастието си в собствени ръце! Чакахте от царя! Царя не даде, ама викате си партията… Да де, ама, дето викал Мирабо, "Когато якобинците (разбирай социалистите-Ст. Цвайк) станат министри, то те не са якобински министри." Вие си мислехте едва ли не, че те за вас искат властта. Да, да!
Той Лилов го каза още преди да додат на власт: "Вербалната наша социалност вече е недостатъчна, дори изглежда фалшива."
Ей, приятели, както при децата, така и при възрастните, напрежението намира отдушник по два възможни начина - чрез смях или чрез сълзи - като и двата са еднакво достъпни. Аз ви предлагам да се смеете. При усмивка се напрягат 17 мускула, при намръщване - 43. По-икономично излиза да го обръщате на майтап.
Ами това е в общи линии. Ако имате някои идеи, Тонифонът е: 93 95 202. Не се притеснявайте. Звънете по всяко време, пък аз ще вдигам когато мога.

e-mail: dr.filipov@express.bg