Лили като Галеви. Голямото кудкудякане.

Статия на Кеворк КЕВОРКЯН във в. „Труд”

Жал ми е за тази жена. Около нея винаги са се навъртали използвачи. Навъртат се и сега. И ще продължават да го правят. Но това винаги е зависело до голяма степен и от нея. Сякаш има някакво предразположение към такива хора. Сякаш й е по-удобно с тях, отколкото с други. Мъжете й са като домашни прислужници. Ако беше по-смела, щях да я посъветвам да напише книгата “Моите мъже”, или “Истината за моите мъже”, ако тази истина изобщо може да се артикулира някак. Внимавайте да не се задавите от това, което ще ви кажа сега: Янчо може би е най-свестният между тях. Наричал съм го временен квартирант, обаче, от друга страна, не мога да не призная, че той не е казал досега, толкова години вече, нито една дума срещу нея. А би могъл, и още как. Това е може би единствената й връзка, за която тя трудно би могла да каже - както винаги го казва - че е била използвана. Все пак Янчо беше син на кандидат-член на Политбюро и днешните й “биографи” трудно могат да си представят какви облаги даваше това. Тя обаче си спомня как е била използвана от Янчо - за обратното няма памет. Да ти разрешат да строиш апартамент на “Оборище”, във въздуха над една номенклатурна кооперация - Пеко Таков също живееше там - каква по-голяма привилегия! А отгоре на всичко след развода да ти оставят този апартамент лошите комунисти.
“Лошите комунисти” е отделна тема. Няма да забравя как в еуфорията около 10 ноември дойде да си върне една “златна” плоча, издадена от “Балкантон” - понеже други си връщаха златните медали. Лили Игнатова и Диляна Георгиева го направиха във “Всяка неделя”, защото някакъв ги беше нарекъл “държанките на Политбюро”. Да, но държанките бяха донесли над двеста медала от световни и европейски първенства. И Лили се опита да се изкара потърпевша. Тогава всички имаха тоя нагон.
Никак не може да й се угоди. Веднъж казва, че много харесала Будинова, която прави филм за нея. Аз също съм поощрявал това момиче. Сега обаче вече не харесва филма й - понеже не искала той да бъде “риалити”, а документален. Дали в представата й документален не означава напудрен - и то от някакъв личен неин гримьор, който ще я нагласява два часа. Защо е против “риалитито”? И какво толкова има да крие? Нека да го покаже. Когато отиде в Париж - това също бе част от провинциалната игра, която й налагат, - тя си заведе специален човек, който да направи “документа” по нейния вкус. Всеки разумен човек щеше да остави медиите спокойно да снимат, каквото са си решили, да видят залата, да разпитат публиката, включително и служителите от залата, и пр.
“Истинската” история на “Олимпия” не й донесе нищо особено. И това пак се дължи на комплексарите около нея - с тъпата им теза за “виновните бащи” и прочие, знаете го този сополив хленч. Ако те бяха наясно с истинската история на българското певческо изкуство, никога нямаше да позволят Лили да се запъти към “Олимпия”. Достатъчно е да видят библиографията за Гяуров, Кабаиванска, Ана Томова-Синтова, Гена Димитрова и пр. Но те не се интересуват от това. А за “Олимпия” не се появи нито един отзив във френска медия. Какво означава това? Не ми е удобно да го кажа на глас.
Новият й наемник Карбовски би трябвало да се сети за това - обаче не се сеща. Защото прави “истинската книга”. Вероятно по същия начин, както и всичко друго, което е правил досега. Той е силен, когато запише купища материал, и сетне го нагласи, както си иска. Натъкмяването е неговата стихия. Той си решава предварително каква е тезата и започва да натъкмява.
Книгата й щяла да се казва “Истината за Лили”. Хубаво. Само че не й ли минава през ум, че истината за Лили далеч не е в устата на Лили или дори, с извинение, в главата й. Тия дни излезе книгата на Антон Стефанов “Истината за “Всяка неделя”. Да не мислите, че това са моите халюцинации или тези на анкетьора. Нищо подобно - това са свидетелства на 77 най-известни български личности, знаменити хора, между които и самата тя - надлежно записани на лента, сетне дешифрирани и представени в книгата. Тази истина може да се приеме до голяма степен, но също не изцяло. Фразата й - “Истината за мен не е в чуждите биографии, а в моя разказ”?! - е най-фалшивото нещо, което може да се каже за литературата. И истината няма да излезе от съчинението на поредния наемник - между другото човек, на когото някой трудно би поверил кучето си дори за пет минути.
Играта е в ход - толкова тъпа, колкото можете да си представите, и повече дори. И медиите се хващат. Част от тази игра, от това нелепо кудкудякане, може да е дори и горкият Гозес. Когато ви казвам, че медиите са пълни с полунеми шерпи, които могат само да носят нечий багаж, вие може би се дразните. Но как така никой не се сети да я пита “Как истината за теб ще бъде в казаното от теб и единствено там, и само там?”. И кой ще прецени тази истина предварително, наемникът ли? И той само бил записвал! Мога да го разочаровам веднага. Три минути ще са ми нужни, за да позная дали мъдростите са изречени от самата Лили, а не от нейния наемник. Отсега мога да кажа, че той ще бъде в ролята на ония жалки литературни слуги, които охотно “обработваха” - тоест разкрасяваха! - спомените на партизански командири. Литературните им обработки бяха дъното, на което можеше да се свлече словото. Всички ония герои бяха много смели, много честни, много отдадени на каузата - нищо че доста от тях си бяха и доста покварени. Едва когато се появиха книгите на Давид Овадия за Леваневски, например, или за отряда “Антон Иванов”, публиката научи нещо по-смислено за партизанското движение.
Няма да забравя един епизод от “Антонивановци”. Един забелязва, че командирът Дед старателно си записва нещо в едно тефтерче. В гората са, обкръжени и всеки момент могат да бъдат разгромени. И онзи го пита какво толкова си записва и не е ли това опасно. “Няма как - отвръща Дед, - нали ви знам какви сте.
Като победим, всички ще идвате за пенсии или други облаги, и аз трябва да знам кой откога е в балкана, за да не стават измами!” (цитирам приблизително). По същия начин ли е написана “Истината за Лили” - каквото си мисли Дед за околните?
Има лош дъх цялото това кудкудякане. Сякаш някой иска
да санкционира
словото
да принуди истината да се подчини на амбициите на една личност. Ако, разбира се, цялата суматоха не е заради някакъв евтин пиар - просташки разкош, който би трябвало да е непоносим за една голяма личност.
Гозес търпи да го обиждат като куче и си трае. Евреите, които са свръхчувствителни към всичко, което се казва за тях - също. Това е подозрително. Ако няма някаква конспирация, Гозес се държи позорно, толкова унизително никой не е приемал да бъде руган на “евреин - левичар”, подлец и пр. Жалка работа.
Истината за Лили далеч не е само край Лили, това е вън от съмнение. И страхувам се, че тя ще е толкова достоверна, колкото и истината за Галеви, налагана от същия наемник от доста време.
Съжалявам, но новият прислужник на Лили винаги ще предизвиква тази асоциация. И Лили сама си е виновна. Не знам дали не е пяла в Ресилово - имението на “Братя Галеви”, та е толкова сляпа за тази асоциация, която ще предизвика нейния временен довереник. Колкото и угодливите филми, които той направи за Галеви, са истина, толкова ще бъде и книгата му за Лили. Нейната истина вероятно ще бъде затворена в едни пранги с Дед и Галеви. А ония филми никак не бяха безопасни. Съжалявам, че се навирам в излишни безпокойства, но все някой трябва да го каже. “Сиела” вече се похвали, че ще издадат в 100 хиляди тираж, “истината”, която Лили си приписва. “Сиела”, което отпечата мръсотиите срещу Блага Димитрова и Йордан Василев на неблагодарницата Хани, която те спасиха и отгледаха? Е, много ли може да им се има доверие? Лили пак е използвана по най-каруцарския начин. Скандал около нея - пък после ще я продадем добре. На кого? И защо ти е това, скъпа?
Наистина ми е жал за тази жена. Край опитните шмекери тя се усеща несръчно. И също се държи като евреите, които ни карат да носим на плещите си вината, че са пострадали. Тяхното страдание трябва да бъде вечната ни вина. Сега пък трябва да се чувстваме виновни заради Лили - за какво по-точно обаче? Между другото, според Гозес, на сватбата й с Я.Т. не присъствал Живков, но бил Георги Трайков, тогавашният шеф на БЗНС. Гозес обаче е спестил друго - Лили беше член на казионната земеделска партия. Дали новият й напорист наемник я е питал за това?
Смешна е цялата врява, която наемникът организира. Дори казал на една пресконференция, че щял да се жени за Лили. Това също е показателно - хвърляш някаква глупост с надеждата, че това ще се превърне в тема, вместо да използваш сериозни аргументи. Във вечното си бързане, сякаш го гонят за някаква кражба, той нарича един друг автор на книга за Лили “Боре Гъзо” - а всички знаят, че това е прякорът на съвсем друг човек. Винаги е толкова достоверен.
Преди трийсетина години се появи и книгата на покойната Ивайла Вълкова и Марин Бончев. Какво мисли Лили за тази книга? И тя ли е покушение срещу нейната истина? В ония години да се направи подобна книга приживе беше безподобна привилегия, заради която нарушиха партийните канони.
Днес при нея идва един напорист наемник, който си прави сметка колко ще спечели, и започва да задава въпроси. Да, той е наистина безцеремонен, безтактен и доста любопитен. Все неща, които досега Лили ненавиждаше, защото те ще я приближат към една не толкова приятна гледка - собствения й живот. Колко пъти сега е казала - това не бива да влезе в книгата? Никога досега тя не е отговаряла нормално на нито един коварен въпрос - защо сега ще го прави? Питаш я за майка й - нищо. За сестра й - също. За Библията - да, това е любимата ми книга, нищо конкретно обаче, и пр.
Досега не бях отварял дума за скеча, който разигра през 2004 година във “Всяка неделя”. След като до втръсване уточнявахме всички подробности около участието й заедно със Слави, в последния момент тя се отказа да дойде заедно с него в студиото. И поиска 100 хил. долара. Помните - стана и напусна собствената си дневна. И вероятно и досега си мисли, че е излязла победителка. Вятър, само домашната й прислужница може да й казва това, за да й се докара.
Тази книга някакво завещание ли ще бъде? И не й ли минава през ума, че след “истината”, която ще изрече по този начин, ще се появят десетки интерпретации, опровержения и пр. Аз, например, мога да направя анкетата “Още една истина за Лили”. Разрешение ли трябва да й искам? Едно известно име като автор ще осигури гигантски успех на подобна книга. Гозес и Карбовски не са такива имена. Те са локални автори, затворени в пашкула на “Стандарт”, който отгоре на всичко странно търпи дърленето им. Например, врачките на Лили биха могли да кажат извънредно интересни неща за нея. И вече са го сторили пред един автор.
Има и нещо дълбоко комично в цялата история. Навремето наемникът на “истината” яростно твърдеше, че му е омръзнало да живее в “епохата” на Лили. Дори веднъж беше хвърлял ножове и вилици по нея. Сега ще напише “истината”. Имам опасението, че истината за Лили може да се окаже нещо като онзи нож, който е хвърлял срещу пердето (!), отделяло компанията на Лили от него в един руски ресторант. Е, сега е в тази компания. Голяма милост, нали? Вътре сме. Но къде е истината - дали не е останала извън оградения периметър, извън пердето. За какво й е на Лили подобно захарно петле?
Биография, лъскава
като фалшиво злато
Най-неразумното в това кудкудякане, в което Лили участва с явно удоволствие, е, че в тъй ревниво рекламираната “истинска” книга няма да има нищо особено, големите изненади са изключени. Все едно да отидеш при фризьор, който от години е наясно, че трябва да прикрие някакъв твой дефект отдясно, и да очакваш да се видиш по нов начин. Каква тайна ще ни каже сама - че е родена не знам кога си? Нещо, което криеше толкова години усилено, все едно че е рецептата на Кока-Кола. Дори този детайл прави нещата странни. Защо наистина Лили си криеше годините - не разбираше ли, че когато си ревнив към дреболиите, може би пък “голямото” не е толкова интересно.
Разговарял съм и с по-малки звезди като Жулиет Греко например. И тя ми каза веднъж следното: “Живея права, дори и когато съм легнала!” “Кралицата” Джаки Колинс пък сподели, че естествеността е най-големият талант на една истинска звезда. А според мен една истинска звезда трябва да има съзнанието, че книгата за нея се пише под бдителния поглед на Бог.
И накрая - след “Истината за Лили”, дали няма да последва “Истината за Галеви” на същия наемник?

Георги Първанов през погледа на бившия му съветник Николай Слатински

Ловната дружинка на Първанов управлява държавата

Интервю на Петя Минкова от в. „168 часа”

- Г-н Слатински, защо ви уволниха от Академията на МВР?
- Основната причина бе моята книга “На вниманието на г-н президента” и рубриката „Така съветвах президента” в моя сайт. Там изразявам позиции по националната сигурност и показвам какви са били съветите ми към президента. Но няма лични нападки. Спечелих конкурс за доцент в Академията на МВР по всички закони на страната. Макар и да съм доцент по национална сигурност, винаги предпочитам да се явявам на конкурс. В продължение на близо година министърът на вътрешните работи Михаил Миков и ректорът Румен Марков отказваха без основание да подпишат заповедта за назначението ми. Водеха война на изтощение. Държаха ме на заплата 550 лв., разчитайки, че ще си тръгна. Само че аз не подвих опашка и започнах да давам гласност на тази разправа, породена от политически причини. Беше ясно, че съм в ръцете на ректора, който впрочем е на моето място като съветник по националната сигурност на президента. Друг е въпросът дали той има право да съвместява две такива длъжности. И министърът, и той са приятели на президента. В началото на тази година в нарушение на всички закони ми подмениха статута - от служител на съвместител и ми прекратиха договора. На фона на проблемите в България, това е дребен проблем, но помага да се разбере какви хора ни управляват. Обърнах се към редица държавни институции, искам да измина пътя тук преди да стигна до Страсбург.
- Откъде тръгнаха проблемите ви с президента?
- В моята книга и в сайта си съм написал, че съм работил не за моя земляк Георги Първанов, а за моя президент. Бях секретар по сигурността на моя държавен глава. Исках той да е максимално информиран по всички наболели проблеми на националната сигурност, да има позиция по тях и да не бяга от проблемите. Знаех, че не съм там, за да му казвам колко е велик. Колкото по-актуална и прецизна информация получаваше от мен, толкова повече ме отдалечаваше.
- Как се разделихте?
- След пет години работа по 16 часа на ден, той ми отдели 5 минути. Казах му: “Само не ми предлагайте да бъда посланик.” Не съм отишъл там, за да постигна нещо като кариера, на гърба на държавата. Винаги съм обичал и искал да преподавам на млади хора. Оказа се, че чрез протежета на президента ми се отнема и тази възможност.
- Кога написахте книгата”?
- Сайтът и книгата възникнаха по времето когато министър Миков трябваше да ми подпише заповедта за назначението. При спечелен конкурс (обявен и чрез „Държавен вестник”) отказът да подпише е правен и административен абсурд.
- В материалите си за какво писахте?
- Мен не ме интересува президентът като човек и как прекарва личното си време. Но когато той ловува, пътува или танцува с някой, който е част от олигархичния кръг, или от бизнес-елита, той слага клеймо: “Този човек е чист.” Държавният глава натоварва държавата с изпирането на съвестта на дадена персона. Човекът Първанов може да ловува, ако иска и с Ал Капоне, но президентът Първанов не трябва да ловува с човек, който не може да обясни как за 15 години е направил 150 млн. лв. Нито с някой, към който обществото има подозрения за нечисти дела и нечиста съвест. Мястото на Първанов е в „ловните” полета на Интернет, а не член на дружинки ала Пенчо Кубадински.
- Предупредихте ли го за това?
- Многократно. Писах му материали и по тези проблеми, и по аналогични с тях, които също касаят националната сигурност. Аз реагирам, когато ми се струва, че държавният глава се засмуква от привилегиите на властта и пилее времето си, за да живее щастливо, докато народът е нещастен. Исках да му променя мисленето за лидерството и ценностите. В една нормална и подредена държава президентът може да си позволи да бъде и обикновен човек, но в държава на кръстопът, той трябва да надскочи себе си, да е необикновен. Исках приятелски да го предупредя за рисковете на властта. Тя изкушава. Винаги има опасност да те „засмуче” - днес може да се опиташ леко да промениш някоя позиция в медиите, а утре вече можеш да стигнеш да забраняваш медии. Днес може да се опиташ да чукнеш по носа, някой който много знае като мен. Утре може да се смириш, ако някой го удари с нещо по-сериозно. Днес е хубаво да имаш няколко лъскави костюма, утре приемаш за нормално да имаш няколко пъти повече. Днес си казваш “Какво лошо има ако при посещение в чужбина направиш разходка до природна забележителност?” Идва момент, когато си организираш официални посещения заради тези забележителности . След това си казваш, че няма нищо странно при държавна визита да идеш и на лов. А после ще дойде моментът, когато да си организираш сафари, което маскираш като държавна визита.
- Как е ставало?
- Опитвах се да го предпазя от тези съблазни, писах му и срещу увлеченията му в лова. Когато България има броени минути да се модернизира, за да стигне страните от ЕС, президентът няма време за лов. Една лекарка в Перник ми каза: “Това е неморално. Как ще ме разбере моят президент, когато ловува с пушка по-скъпа от годишната ми заплата?” Написах му и за това – да чуе, дори да го заболи.
- Каква пушка има?
- Не знам, но колегите казваха, че пушките са невероятни. С този вид пушки това не е лов, а чиста проба хладнокръвно убийство на животни. Лов е това, което е правил моят дядо - отива с пушка-чифте, с два куршума. Да, ловецът убива. Но той е срещу мечката сам и след първия неуспешен изстрел, има право на още само един. А тук - подкарват ти елен или архар и ти хладнокръвно го убиваш. Така не може да прави моят държавен глава – убеден съм в това.
- Кои са част от „ловната дружинка”?
- В президентството така наричахме хората, които реално управляват България. Вярно е, че те не просто обвързват и балансират интересите си, но са много често заедно и на лов. Те са спечелили от прехода и са богати. Подреждат си страната такава каквато я искат. Ако можех да им дам съвет, бих им казал, че щяха да са по-щастливи и успешни, ако се опитат да бъдат елит на една подредена държава, в която и на останалите им е добре да живеят. Проблемът тук е, че държавният глава трябва да има лична хигиена на контактите си. Освен това не можеш да ангажираш държавни институции със собственото си хоби.
- Как?
- Те не отиват двама души на лов с пушки, ангажира се НСО, ангажират се хора от местната власт, ангажира се държавата да организира лова. В началото е просто покана, а после става естествено. Предупреждавах го за всичко това. Когато отново стане обикновен човек, може да ходи и да бъде с когото иска. Предупреждавах го и за политиката с ордените. Бях против ордена на Ахмед Доган. Основният принцип е, че държавен орден се дава за държавни заслуги, те се дават на доказани хора, направили изключително много за България, иначе нямам нищо лично против Иван Славков, Петър Манджуков или дори Ахмед Доган. Изразих несъгласие с ордена на Ахмед Доган и се оказах прав – не случайно след това Доган шамароса президента като му хвърли държавното отличие. Предупредих президента да не “бабува на тройната коалиция”, буквално тази фраза употребих в своя анализ. Виждах желанието му, а и желанието на другите да го намесят в тези процеси. При първите две завъртания на рулетката, президентът по конституция няма роля, не разбирах защо от първата нощ той трябваше да бабува на коалицията.
- Как стана?
- Трябва да си проверя в дневника, но помня, че написах първия си материал, когато обявиха резултатите. Това влизаше в разрез със стратегията, която му предлагах за ДПС. Бяхме на коренно различни позиции. Аз му казвах, че Доган ще го задуши в прегръдката си. Неговата стратегия бе, че без ДПС не може да постигне нищо и затова трябва да е, меко казано, добре с Доган. Смяташе, че това са малки разходи, които ще се върнат с голяма печалба под формата на гласове за втория мандат. Предлагах той да води национална политика, да отстоява активно интересите на страната, да казва истината по отношение на корупцията (по която той не зае нито веднъж принципна позиция с имена и факти на базата на огромната информация, с която разполага), вкл. в ДПС и когато дойдат изборите, да се види, че е безалтернативен.
- Как се държат с Първанов подчинените му?
- Повечето му пееха оди колко е велик, гледаха го в очите. Аз съм се опитвал да запазя достойнството си, дори и критичен, винаги съм му желал доброто, никога не съм го подвеждал.
- Първанов търси ли различни мнения?
- Мога да говоря за първия мандат. Много рядко сме се събирали, президентът общо-взето не обича дискусии. Въпреки това предишната администрация произвеждаше идеи. Имаше хора като Никола Карадимов, Златин Тръпков, Петър Странчевски, и сега там е Андрей Бунджулов - мислещи хора. В сегашната администрация той привлече хора, които представляват институции - ректора на УНСС Борислав Борисов, когото уважавам, ректора на Академията на МВР и още някои. Идеята му е, ако има проблем, да ползва институционалния им капацитет. Когато Първанов възложи на Румен Марков становище, той го прехвърля върху подчинените си в Академията на МВР, за ни му го подготвят. Но не се получава, защото колегите не знаят какви са целите и стратегията на президента, не знаят какво иска да се каже, какво иска да се внуши. А и не разбирам защо трябва да му се пишат становища безплатно? Отказах на Марков да му върша работата, да продължа да бъда нещо като „секретар в сянка”, защото не разполагам с цялата информация и няма как да сглобя целия пъзел. Затова идеята се провали.
- Как минаваха обсъжданията?
- Казах, президентът не е човек, който обича дискусии, в които мисълта тече свободно, има сблъсък на характери и интелекти. Ако ще е дискусия, то е било за да кажем какво мислим по нещо, което президентът предлага. Разбира се, принципните хора, например като мен и Карадимов си споделяха мнението с риск да останат изолирани, а повечето от другите му казваха неща, чийто контекст е, че президентът е велик: “Ще ги занитиш шефе!” Затова докато през първите две години екипът все пак се събираше на дискусии, Първанов правеше силни, запомнящи се обръщения, а след това вече не – мина на лекции пред внимателно подбрана аудитория и добра режисура, когато дори е ясно какво е добре да се пита и какво не. Предлагах му да се правят мозъчни атаки, да има винаги човек, който да отстоява противоположна идея - не.
- Кои са хората от близкото му обкръжение?
- Т.нар. “Вътрешен кръг” - Бойка Башлиева, Красимир Стоянов, Тодор Велев и още 2-3, някои от тях са добри хора. Президентът винаги пита каква новина ще произведем? Смятах, че важното е каква работа ще свършим. Проблемът на тези хора е, че президентът се е пристрастил към тях. Затова най-приятелски му казах в едно интервю миналата година да се освободи от тях. Те му създадоха среда, в която той се чувства значим, те започват и приключват деня с оди за него. Винаги той е голяма работа. Създават му среда на непогрешимост, на умение да намира верните решения, те са пленени от неговата интуиция. Смятат, че е интуитивен лидер. Сега и ген. Никола Колев е в този кръг. Той е вицепрезидент де факто, а уважаваният от мен Ангел Марин де юре. На практика тези хора приватизираха президента от България, обсебиха го и му изкривяват реалността.
- Той навреме ли идва на работа?
- Не мога да кажа. В началото той демонстрираше феноменална работоспособност, но някъде след втората година започна да се променя.
- Какъв човек е президентът?
- Изключително суетен. След втората година започна акцентът на показността, не на това което ще каже, а как ще го каже - да отрепетира жеста, усмивката, костюма, позата. Започна да се превръща повече във форма, постепенно ми се губеше съдържанието и това е било тревожна тема на мои анализи. След втората година спряхме да се събираме, започна високомерието спрямо нас. Ако президентът каже, че това, което някой му е написал го е раздразнило, за някои от обкръжението му това е сигнал да започнат да мачкат съответния човек – изпитвал съм го нееднократно. В началото той имаше силни послания. Когато започна войната в Ирак той ми харесваше, беше диалогичен, силен. Фразата “Аз не приемам тази война”, бе фактически изкована от Карадимов и от мен. Виждахме, че човекът в него се бори, той отхвърляше вътре в себе си тази война, но разбираше, че това е геополитика. Бореше се дори със собствената си склонност да няма принципи или поне да не държи на тях тогава, когато му е по-изгодно да се откаже от тях.
- Защо смятате, че Първанов няма принципи?
- Това е характерна черта за българския елит, не само за него. Колко пъти вече позициите – пред очите на цялото общество са сменяни диаметрално – вчера „Против” ДПС, днес „За”, вчера „За” Милошевич”, днес „Против”, вчера „Против” НАТО, днес „За”, вчера „Против” базите, днес „За”, вчера „Против” войната в Ирак, днес “За”. Това не е личен недостатък, това е системен дефект на политическата класа. Ако нямаш кауза, принципите са нещо досадно, което ти пречи.
- Кой се грижеше за прическата и за костюма на президента?
- Не знам. Лично аз загубих бройката на костюмите, в които съм го виждал. Шокирах се от вратовръзките, от часовниците, от обувките. Пак казвам, не съм сиромахомил, реагирал съм негативно по тези въпроси, защото живея в реалния живот, виждам как милиони българи водят неистова битка за свързване на двата края и това ме е мотивирало да говоря истината.
- Много часовници ли имаше?
- Не съм ги броил, не разбирам от марки, като човек с един часовник може би и повече от два часовника са ми се стрували много. Но съм се чувствал винаги неловко и притеснено от този блясък, който започна да се появява след третата година. За мен бе увлечение по формата, но не трябва да забравяме откъде сме тръгнали. Признавам, че ние с него се оказахме много различни хора и това сигурно ме прави субективен. Явно има неща, които не мога да разбера. Точно както не мога да разбера как така ние много преди 1989 г. четяхме “Фашизма”, „Лице”, неформални вестници, издания на перестройката и прочие, а Първанов точно тогава е влязъл, дори наистина по благонравен повод в контакт с ДС? Все едно на 8 септември да откриеш фабрика…
- Вярно ли е, че сестрата на Зорка Първанова и съпругът й живеят в резиденцията?
- Няма как да знам, не бях и не бих искал да бъда от “Вътрешния кръг”. Те бяха като сектантско общество. Там не можеш да проникнеш, ако не си от тях. Пак казвам, личните неща никога не са представлявали и най-малък интерес за мен. Искал съм президентът да работи за България, останалото си е негов личен свят. По-важното за мен беше да му направя например анализ на организацията на работата ни, на организационната ни култура. Моят извод беше, че при нас, във времето на мрежовите структури е създадена архаична строго вертикална администрация – от типа – на върха Господ, а под него няколко пророци. Тези няколко „пророци” буквално ни пречеха да видим държавния глава. Само като си представиш, че за да говориш с него, трябва да ги видиш, курдисали се пред кабинета му, трябва да ги преодолееш, и ти се отщява. Затова пишех много анализи. Не обичах и приемите например. Отказах да ходя на тях, защото видях колко грешни пари се трошат за подобни панаири на суетата. Конкретният повод бе, когато чух зад мен, че някой си пълни чинията и яде шумно. Обръщам се и виждам един голям български поет, чийто стихове съм чел и знаел наизуст. Човекът беше просто гладен. Използва случая да се наяде. Нещо ми секна. От една страна хайлайфът дошъл да се здрависа с президента и да си покаже скъпите дрехи и от друга - обеднелият български интелектуалец, на когото сега му е паднало да си хапне. Най-грозната гледка за тези 20 години преход.
- Имате ли обяснение защо Първанов напоследък акцентира върху енергетиката?
- Мислил съм в четири посоки. Първата е, че той иска и след края на мандата да остане ключов фактор в политиката. Може би търси начин да се вплете в кръга на тези, които и след 2011 година ще продължат да решават съдбите на България. Тези, които могат да щракнат с пръсти и да получат от собствения си политически елит плоския данък например. Може би опитва да изгражда контакти, да се вплита в приятелства с хора, които докато играят тенис или отстрелват глиган, решават някой „държавен проблем”. Втората причина навярно е, че властта гарантира един много голям лукс, с който свикваш и после не искаш да отвикнеш. Трета причина може да е, че реалните пари, реалният бизнес у нас са в енергийно-суровинния сектор – тръбопроводи, АЕЦ и т.н. Четвъртата причина би могла да е, че той не можа да убеди Запада и ЕС, че е един от тях, един като тях. Много секретари се опитвахме да го европеизираме, да му отворим пътища и да му създадем лични връзки в Европа и САЩ, но той не можа да изплете мрежа от контакти със Запада. Затова навярно чисто човешки си го тегли към среда, където се чувства признат, а тя е предимно русофилска.
- Ще ви заподозрат, че говорите като обиден човек?
- За всички неща, за които говоря съм му писал още докато бях секретар. И тогава, и сега моите съвети са били не само експертни, но и приятелски. Приятелят не е този, който те гледа покорно в очите и ти казва неистини, а този, който те гледа смело в очите и ти казва истини. От тази гледна точка аз бях за президента най-добрият му приятел през първия мандат.
- Има ли нещо вярно в информациите на жълтата преса за връзките му с известни жени?
- Подобни теми абсолютно никога не са представлявали интерес за мен. Нито съм се интересувал, нито съм имал възможност да знам каквото и да било. Исках държавата ни да има държавник като държавен глава. Преболедувах тази илюзия и днес се боря за това - да върнем президента обратно на гражданското общество, на голямата кауза, наречена „България”. Но това няма да стане без негово желание. Дори да е подвластен на високия стандарт, на ловните дружинки и близкото си обкръжение, той трябва да се хване за косата и да се издърпа нагоре - като барон Мюнхаузен.