Ако Сюрреалистите бяха българи

Любослава Русева, в. Дневник*
Илюстрация: Иван Кутузов

Луната изгрява. Мъничък облак я закрива и настъпва мрак. Мъж прерязва окото на жена с бръснач. От дупка в човешка длан извират мравки. Двама мъже влачат две пиана, върху които лежат две умрели магарета. Трети гледа през прозореца "все едно слуша Вагнер, но още по-патетично".
"Сценарият беше написан за по-малко от седмица по едно просто правило: да отхвърляме всяко хрумване, всеки образ, които биха могли да породят някакво рационално, психологическо или познавателно обяснение. Да отворим всички врати за ирационалното. Да запазваме само образите, които ни стъписват, без да се опитваме да разберем защо."
Думите са на режисьора Луис Бунюел от автобиографичната му книга "Моят последен дъх". Той разказва за филма си "Андалуското куче" (1929), в който заедно със Салвадор Дали срещат своите "сънища и бълнувания". Двамата са убедени, че публиката ще бъде скандализирана от бруталните образи. Бунюел дори отива на премиерата, натъпкал джобовете си с камъчета.
"За да замерям присъстващите в случай на неуспех"...
Отдавна не съм гледала "Андалуското куче", но също толкова отдавна започнах да изпитвам усещането, че съм влязла във филма и ще живея в него чак до надписа The end.
В момента тук е вечер. Луната изгрява. Подухва вятър и вдига прахоляк. Настъпва мрак. Край едва мъждукаща улична лампа притичва куче без крак. След него куца черен мъж с бебешка количка. В нея лежи пробит дюшек. Отгоре му се вижда ръждясал котлон, напъхан в изтърбушен акордеон. Черният мъж гледа така все едно е бил на опера от Вагнер. Обаче пее. Не се разбира какво, защото няма зъби.
До него върви същество, което прилича на жена. Увито е с някакви разноцветни парцали, които се влачат по земята. Това допълва неговия тоалет с шлейф от сухи клонки. Жената се спъва в трупа на котка, който лежи на улицата вече шести ден. Залита и черният мъж я подпира с шамар. Отминават. Показва се луната. Подухва вятър, вдига се прахоляк. Мрак.
Това виждам от прозореца си тази вечер. И все повече започва да ми се струва, че не само социализмът, но и бълнуванията могат да се осъществяват реално "и в една отделно взета страна". В нея ирационалното постепенно става водещ принцип на съществуване.
Всяко хрумване, което има обяснение, никога не е на дневен ред. Великата сюрреалистическа революция помита света на нормалното, а фантазмите на Дали се настаняват в бита и душевността, превръщат се в истински антропоморфни шкафове с чекмеджета и меки конструкции с варен боб, разглобени носорози и разтичащи се часовници...
Животът, както неведнъж е казвано, е по-талантлив. А животът тук и сега е нещо повече - гениален. Той ражда образи, пред чиято абсурдност творческият напън на сюрреалиста изглежда като статия от президента Първанов. При това ражда с неистова интензивност. Ако не си поел достатъчно дълбоко въздух, за да удържиш на прилива, има опасност да се разпаднеш на "галацидалацирибонуклеиновакиселина" (по Дали).
А после ще започнеш да не забелязваш. Ще започнеш
да вдишваш и издишваш абсурдите заедно с въздуха
Ще вдишваш "Доган, оневинен от ВАС за хонорара си от 1 млн. евро" - ще издишваш "Парламентът му дължи и 300 лева". Ще вдишваш "Алексей Петров", ще издишваш "Петко Сертов". Ще поемаш глътка "БОРКОР" и веднага след това ще изпускаш въздишката "Правят музей на Ваньо Танов в родното му село". После ще вдишаш малко "Сидеров" и ще издишаш малко "Бареков". А може и по много, защото въздух има и скоро не се очертава да свърши. Важното е да отвориш широко прозорците и вратите. Заповядай, влез, абсурд!
Странно е при това положение, че кинематографията не черпи идеи от самата реалност. При това няма нужда от сценаристи - може да се снима направо от житейската площадка.
Ето сюжет:
"Четирима пришълци от Лом и Ихтиман вдигнаха на главата си МВР, Столичната община и социалните служби, след като се самонастаниха в градинката пред "Кристал". Макар че си разпънаха дюшеци и юргани на почти равно разстояние от всички важни държавни институции, ромите се оказаха извън правомощията на всякакви власти. Все пак те бяха успели добре да се почерпят за Трифон Зарезан и това им уреди една нощ в изтрезвителя с намесата на общината. Оттам бяха предадени на социалните служби, но и те като МВР се оказаха с вързани ръце"...
Ето още един:
"Стотици цигани нахлуха в млекопреработвателно предприятие и започнаха да го разграбват. Те прииждат с каруци, колелета и колички и товарят имуществото на предприятието. На мястото са изпратени около 20 полицаи, които безсилно стоят и наблюдават ужасяващата гледка. Ромите са снабдени с чукове и брадви и свалят всичко, което е от метал. Впоследствие започнаха да рушат и стените на мандрата, за да вадят арматурата от бетонните плочи"...
И двете истории, както забелязвате, преливат от неподправен сюрреализъм. Те са от дъното, но отразяват върха. Казват, че всяка разумност, мярка и норма е опоскана като от термити. Казват също, че "Луната спи", държавата е в състояние на нездраво бълнуване, а светът е голям и "Андалуското куче" дебне отвсякъде...
Най-ирационалното в нашия ирационален живот обаче е ето това:
На нас, публиката (защото ние се държим единствено като публика), този филм не ни харесва. Не искаме да го живеем. Но не ние замерваме авторите му с камъчета – авторите му замерват нас.
Ние обаче съвсем не сме невинни за лошата продукция, която гледаме. Защото върху нашите глави падат нашите камъни. Ние и те – автори и публика – сме съучастници, един и същ творчески колектив. Заедно сме направили филма и заедно ще живеем във/със общия неуспех.
Впрочем склонността ни към самонараняване тези дни прие съвсем буквален образ. Образ, много по-брутален дори от онзи с бръснарското ножче в окото:
В неделя 49-годишна жена стъписа минувачи в центъра на Сливен, след като цял час се разхожда край полицията с кухненски нож в челото. Металната дръжка стърчала между веждите, но – както пише по вестниците - хората нито можели да повярват в абсурдната гледка, нито смеели да предприемат нещо.
"Едва когато Мариана седнала кротко на тротоара, млад мъж позвънил на 112 и обяснил какво става."
По-късно жената разказала, че сама си е забила ножа заради "умрял живот", след което тръгнала по улиците и дори разговаряла с минувачите. "Не съм виждал такава картина – стъписал се лекар от местната болница – ножът стърчи от главата й, а тя върви и се усмихва"...
Луната тук също се усмихва. "Блести като секира", би казала една наша поетеса. И докато чакам я да подухне вятър, я да мине кучето без крак, си мисля, че ако сюрреалистите бяха българи, а не обратното, вероятно щяха да се нарекат реалисти.

* Текстът се публикува със съгласието на авторката